Духът на Апостола няма да се върне! Не сме достойни за това.

Понякога, в дългите и тъмни нощи, когато всяка душевна рана кърви и всеки спомен е кошмар, си спомням за Великия Инквизитор в безсмъртната творба на Достоевски „Братя Карамазови”.

         Иисус Христос, загрижен за черните грехове на човечеството и за нерадостната участ, която е надвиснала над него, решил да се върне на земята, та да вразуми тези, за които някога бил разпнат и в името на които пролял божествената си кръв. Стигнало това до ушите на Великия Инквизитор, който разпалвал клади, изтезавал, събирал жълтици от индулгенции и опрощавал в името Христово. Старецът, намръщен, наредил да арестуват Назарянина и да го затворят в тъмница. Отишъл при него в килията и му наредил, ако не иска пак да го разпнат, веднага да се маха от земята. Рекъл му, че ще попречи на спокойствието на паството. Ще се замислят клетите овце, ще спрат да слушат отците от църквата-пастир и ще ги нападнат ония „опасни вълци”, наречени Свобода, Човеколюбие, Достойнство, Справедливост. В очите на духовника, Иисус бил опасен размирник, бунтовник, който трябвало да си седи от дясната страна на Божия престол и да не се меси тук, на земята.

         Тази мъдра, горчива и страховита история ми прилича на една не по-малко страшна приказка, случила се тук, на Балканите, в земята като „една човешка длан”, както я зовеше Джагаров. Ще ви я разкажа, защото искам и вашите нощи да станат безсънни, да се замислите и да видите пропастта, към която стремглаво препускаме. И така, завеса:

*   *   *

Премиерът Боко Тиквата, разстлал едрите си телеса в удобно кресло в своя луксозен министерски кабинет, държейки красиво огледало в грубата, подобна на лопата ръка, критично се оглеждал и се упражнявал да прави подходящи физиономии за пред медиите и за срещи с електората. Бил толкова увлечен, че си приказвал самичък:

- Така…а, сега как трябва да гледам, ако се разруши още някой язовир и стане наводнение?

Тлъстите му, отпуснати като на булдог бузи мигом се изпънали, дебелите му устни горестно се свили, раменете му се прегърбили, сякаш е готов да поеме бремето на целия свят, а челото му се сбръчкало в стил „бащинска загриженост” . Всичко било толкова убедително, че едрият човек се просълзил от възторг и гримасата му станала още по-ефектна.

- Страхотен съм! - извикал на глас и ядосано си помислил, че е много опасно, ако сам уреди рухването на някоя язовирна стена.

Следващата поза, която си харесал била изпълнена с посланието „Лошата Европа не дава да увеличаваме пенсии и заплати. Криза е…”

Направил ядна и безпомощна физиономия на добросърдечен държавник, спъван от европейските чиновници, ала поклатил глава: „Не…, когато става дума за заплати, нищо няма да трогне тия досадници. Май ще да е по-добре тази сценка да се изпълнява винаги от министър Дянков. За какво му плащам цял куп комисионни?”

Усилията уморили героя. Той отегчено продължил да преживя дъвката си и заоглеждал стените на кабинета си. Те били украсени с плакати на любимите му футболни отбори, а по рафтовете били наредени купи и други спортни трофеи. В чекмеджето криел гола снимка на масажистката Мими, неговата последна любов. На най-голямата стена висяла карта на планираните и построени магистрали.

Героят бил облечен в добре ушит костюм, който на неговата фигура вече бил увиснал просташки и недодялано. Отдавна се разделил с коженото яке. Не му трябвало вече да впечатлява стадото с фалшива скромност. Носел маркова вратовръзка на стойност четири средни пенсии, но на неговия дебел врат тя висяла толкова абсурдно, както би изглеждала папионка на врата на куче-помияр.

Все пак, мисълта за магистралите, спортните зали футболните игрища, фотокамерите и високия му рейтинг го ободрила и той вперил поредния си самодоволен поглед в огледалото.

Тогава на вратата се почукало и вътре, със загрижена и разтревожена физиономия влетял Цецо черният, неговото момче за много специални поръчки. Той не изчакал да бъде поканен, а дрезгаво викнал:

-         Скапана работа, Шефе! Голям гаф!

*   *   *

         Там някъде в сияйните висини, където е Царството Божие, сияела приказна феерия от цветове, а звездите блещукали като пролетни цветя върху безкрайна морава. Бог не харесвал думата „Царство”. За него човеците били любими деца, приятели, закриляни и обичани души. Той не седял на престол, а на пухкав бял облак, а от очите му изригвала тържествуваща бяла светлина и обещание за вечна любов, доброта, разбиране.

         До благия и мъдър старец се доближил рус млад мъж с високо чело и благородни сиво-сини очи и свойски седнал в нозете му.

-         Кажи, Василе, какво те мъчи?- загрижено попитал Бог.

- Моят народ, българите, са пред гибел, добри ми татко! - въздъхнал мъжът. - Моля те, пусни ме да се върна в ония земи и да им помогна! - прошепнал Дяконът Левски.

         - Аз не бих те спрял, чедо. Моята любов е сестра на свободата. Върви, където желаеш. Но… - дълбока тъга засенчила добрите и мъдри очи - те чакат страдания и горчиво разочарование. Не се намесвам в човешките дела и не мога да ти спестя това.

         Левски почтително целунал Божията десница и рекъл:

- Каквото и да ме чака там долу, отче, ще ида. Не мога да изоставя своя народ.

След тия думи Апостолът се разтворил в лазурната вечна синева и изчезнал.

*   *   *

- Какъв гаф бе, тъпо ченге такова? - изръмжал премиерът, недоволен, че го прекъсват при съзерцанието на най-красивата гледка, собствената му физиономия.

- Най-скапаният! - сопнал се служителят. - Някакъв луд обикаля из софийските улици и дрънка наляво и надясно, че е духът на Левски, Апостолът на свободата.

- А бе откаченяци колкото щеш - отегчено се прозял Борсук Безпардонов. Здравната реформа не съм я объркал аз. Тя си беше каша още по времето на тройната коалиция и даже преди това. Що ме занимаваш с глупости? Знаеш, че в лудниците няма места. Нека си обикаля клетникът. Даже да разправя, че е самият бог, к’во толкоз?

- Ама, шефе, тоя прилича на истинския Левски, какъвто е на портретите и хората го зяпат и слушат с интерес!

- И к’во тогаз, серсем такъв? - изръмжа гневно като ранен глиган премиерът.

- А, шефе, не съм чак толкова тъпо ченге! - обидено измърмори Цецо. - Наредих на ченгетата да му поискат лична карта. Нямаше и го задържахме за 24 часа в ареста. Ама к’во да го правим сега?

- Хубаво, хубаво, идвам да се разбера с откачения! - въздъхна дебелакът драматично. - Без мен сте загубени. За никъде не сте.

*   *   *

На светлината на мъждивата, оплюта от мухи крушка, Безпардонов се втренчи в арестанта. Колкото повече го зяпаше, толкова повече пресъхваше гърлото му, а малкото останала в устата му слюнка горчеше.

Тоя негодник приличаше на Апостола като две капки вода. Само че на портрета Левски изглеждаше някак салонен, стилизиран и безобиден като Дядо Коледа в детска градина, а тоя, живия, направо плашеше. Като се вгледаше в ясните му, спокойни сини очи, премиерът изпитваше желание да наведе глава, да побегне или направо да се скрие. Тези очи знаеха, всичко разбираха. И за фирмите, закрити през 90-те години, и за контрабандата, и за прането на пари, а бе за всичките му далавери. И не само знаеше, а безкомпромисно осъждаше. Някъде дълбоко зад малките свински очички на държавния управник се загнезди разбиране за истината. Тоя не беше никакъв безобиден луд. Не знаеше как, ама непознатият наистина беше Васил Иванов Кунчев, Дякона.

- Ти к’во правиш тук? Нали си мъртъв? - укорително посочи той с пръст арестанта.

Левски мълчеше и само го гледаше със светлите си очи, както би гледал кравешко лайно изпречило му се на тясна планинска пътека.

- К’во ме зяпаш, бе? Нали обичаш Отечеството? Ако е тъй, ша дойдеш с мен в телевизията и ша кажеш, че България може да успее да се интегрира в Европата и да стане свястна страна, само ако аз остана премиер!

Апостолът не изрече нито дума. Само очите му станаха още по-хладни и презрителни.

- Ти к’во си мислиш бе?! Айде сега, знам к’во би направил, ако се заселиш тук. Ша основеш комитетчета, ша замътиш главите на раята и ша им дрънкаш, че трябва сами да завоюват свободата и успеха си. И европейските инвестиции ша секнат! Сега, момче, не е време за комитети, а за фондове, бордове и приватизации с тлъсти комисионни.

Дяконът продължи да мълчи. Върху твърдите му устни се появиха бръчки на отвращение.

- А ти за какъв се мислиш? - продължи да крещи премиерът. - Аз за тая власт съм гладувал, ял съм само филии свинска мас, крадял съм, насилвал съм, вместо да гася пожари, съм ги разпалвал! Зарад’ тоя стол, момче, съм се пулил в камерите кат’ поп фолк певачка, разтягал съм локуми, обещавал съм чудеса! Няма да ти позволя да ме прецакаш!

Върху ниското чело на борсука се появи упорита бръчка.

- Ти к’ва я мислиш? Нали уж си бил любител на спорта. Скачал си през рова като лъв! Ако дигам пенсии и заплати, нали няма да остане и грош за спортни зали, стадиони и магистрали. Няма да мога да пътувам и да насърчавам отборите. Ако любиш спорта, или ме подкрепяй, или се махай!

Мълчание.

Върху широкото, простовато лице на вожда се появи още по-силно раздразнение.

- Ами че ти си бил глупак бе! - кресна Малумников. - Как се държи власт с глупости като твоето тефтерче? Правил си се на ревизор и заклет счетоводител! Че, ако не оставиш другарите си да си подмажат малко филиите, нали утре ще те прецакат бе?! Как се държи власт без споделена плячка? Революционна каса дрън, дрън! Нали раята е за туй да я доим, да я доим и пак да я доим! Да оставиш своя Централен революционен комитет без никакви бонуси! Заради тая твоя глупост, хората ти са те предали на заптиетата и никой не се е втурнал да те спасява!

Мълчание.

- Мълчиш я, как да не мълчиш? Ти к’во направи за България, бе?  Отвори ли европейските фондове, а? Направи ли поне един път като хората? Научи ли емигрантите да работят и да вкарват парите в България? Не! Само лигави приказки за чиста и свята република, борби, политическа емиграция. Кой е по-полезен за Отечеството, бе? Ти ли със своите лозунги и измислената ти чиста и свята република или аз с построените магистрали, с ниския външен дълг и с овладяната организирана престъпност. Хората ровели в боклука, а? Ами да ровят и в боклука има храна! Младите бягали от България? Нека слугуват кат’ гурбетчии и да си хранят майките, татковците и бабите! Така ще можем да намалим пенсиите. Ако работят добре, ще можем дори да ги спрем. Мен тия глупости не ме интересуват. Аз мисля за великите неща. Ето, ша построя хубави магистрали та момичетата ни да могат да си изкарват хляба там! Лошо ли е, а?

Апостолът сви погнусено устни, а в очите му имаше истински потрес.

- Слушай, Дяконе, махай се оттук! - изръмжа премиерът. - Ако искаш мангизи, може и да се спазарим с теб. Ако пък смяташ да поостанеш, ша ти намеря някое хубаво посолство или сладка държавна службица. Ама няма да ми мътиш водата с твоята демокрация, народни неволи и борби!

Левски мълчаливо поклати отрицателно глава.

- Добре тогаз! - озъби се Безпардонов. - Ша те пречукам, да знаеш. Ама аз не съм балък, момче! Никакво славно бесило, никакви възможности за героизация! Ша ти спретна едно компроматче. Ша ти пробутат някакви доказателства, че си в престъпна група. Или „наглите” или „хиените”, или „дрогираните”. Ша пишат в медиите, че си криминално проявен и имаш куп висящи дела! После ша те натикам в централния затвор и там ша се сбиеш с някого и ша ти видят сметката! Пандизджийска работа, няма да има виновни! Тъй че, ако имаш капка акъл, махай се, Дяконе!

 Дякона сви устни и отново поклати отрицателно глава.

- И що се инатиш? Мислиш, че стадото не ме харесва и се готви за борба, тъй ли? Против мене са само шепа учени идиоти и откачени чудаци. Ами направи си сам справката, бе! При последното преброяване, имах 51% рейтинг. Стадото ме обожава и блее възхвали в хор! А като се поразходя из провинцията с болното от левкемия хлапе, като го накарам да ми благодари публично със сълзи на очи, процентите ша станат 60! Тъй да си знаеш. И за к’во са ти тез твоите комитетчета?

Борсукът изпръхтя презрително, а в очите на Апостола се появи искрен ужас.

Значи ти наистина си вярвал, че народът иска свобода?! - прихна премиерът. - Амчи ти си бил голям наивник бе! Този народ иска само къшей хляб, минимална заплата и зрелища! И е готов да ми целува ръка, да си знаеш!

Килията се озари от ослепителна светлина и Апостолът изчезна в нея.

 Боко Тиквата наперено излезе. Беше победил.

„Не е зле да турим още портретчета на тоя по стените” - помисли си самодоволно. - „Той е вече безопасен! Като научи що за стадо е тръгнал да спасява, никога повече няма да се върне!”

Това е тъжната приказка. Но, преди да се спусне завесата, искам да ви споделя нещо страшно.

Аз също се боя, че духът на Апостола никога вече няма да се върне! Не сме достойни за това.

Паула Лайт - март 2012 г. Bulgaria

http://bg.netlog.com/paula_light

http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html

Днес чух как премиерът на една европейска държава сравни себе си с храбър кучкар, а народът, който го бе издигнал от калта, където му беше мястото, с кучета, които трябва да бъдат държани „здраво”. Сигурно тази екзотична аналогия би ме разсмяла искрено, ако държавата не се казваше България, премиерът, Бойко Борисов, а тварите, от които се очакваше да слушкат, да не хапят, да не лаят и да ближат ботушите на добрия господар, не бяхме ние, българите.

Тогава, сънувах страшен сън. Насън видях как един нискочел, гръмогласен и простоват субект попадна на върха на еволюционната стълбица, назоваван почтително „кучкар”, „звероукротител”, дресьор”. Направо тръпки да те побият! Какво може да бъде казано за общност, в която един жалък примитив като Борисов може да бъде виждан на върха на пирамидата? Какви следва да бъдат тия под него?! Дори първичният органичен бульон, от който, според материалистите, е произлязъл животът, би следвало да се възприема за нещо по-висше от ония, за които връх, венец и господар е Пожарникарят!

Та в моя кошмар видях Борисов с ловджийски рог в ръка, начело на свирепа кучешка глутница. Те преследваха всичко, което можеше да лази, хвърчи, пълзи или тича пред тях, разкъсваха го и се избиваха един-друг за кокала.

Там беше яростният, хищен и доста побъркан доберман, Цветан Цветанов. За доберманите се говорят злокобни неща. Създателите им са сътворили развитие, при което черепът се оказва тесен за без друго не обилния мозък и, накрая, някои костни пластинки притискат мозъчната тъкан, животното полудява и разкъсва господаря си.

Също рамо до рамо с великия ловец, препускаше кучето-убиец, Ротвайлерът Дянков, който, потресен от собствените си физически и психически деформации, често освирепяваше дотам, че, с пяна на уста, се нахвърляше дори върху престарелите мравчици-пенсионери. Фокстериерът Плевнелиев ровеше с лапи земята за да надуши следи и тържествено откриваше нови ловни пътеки и ловни полета.

Имаше и една доста поостаряла и малко грозновата хрътка, която скимтеше, лаеше, тичаше в кръг и отчаяно се опитваше да зарови лайната, произведени духовно и словесно от висшия й господар. Хрътката Цецка Цачева.

Описвам само малка част от глутницата на първия кучкар в нашата държава. Пропуснах затлъстялата, добродушна и пасивна сантбернарка, Искра Федосиева, безличните, вечно лаещи срещу дивеча и послушни гончета, депутатите от ГЕРБ. Но, при такава обилна кучешка популация, не може да се сетиш за всички.

След тази свирепа господарска глутница търчаха със скимтене и комична имитация на свиреп лай опозиционните псета: Тук беше пекинезът Сержо Станишев, със сплескана муцуна и сексуална ориентация, но с неуморна свирепа простотия, пинчерът Сидеров, който, по духовна сила и красота, се родееше с плъховете и, подобно на тях, беше близал ръката на кучкаря, а сега вече бе готов да я захапе. Човек можеше да види и дакелът Доган, който изглеждаше кротък, победен и опитомен, но, при първа възможност, би се впил в гърлото на кучкаря. Нека не забравяме и за кокершпаньола Янев, който изглеждаше благ и безобиден и също толкова тъп и, когато се опиташе да залае, само разсмиваше глутницата. Най-отзад, на опашката подтичваше кралският пудел Симеон. Той не можеше да гони, не умееше да хапе, нито дори да лае, но пък си имаше синя аристократична кръв. На лице бяха и двете немски овчарки, Мартин и Иван, които се опитваха да минат за свирепи, но езиците им сами се вадеха в готовност за близане, появеше ли се шанс да се доберат до някой недооглозган кокал.

А какво да кажем за фона, за масовката или миманса, т.е., за кученцата, които само стоят и наблюдават парада на фаворитите?! Тук бяха болонките журналисти от политическия слугинаж, които са най-многобройната пасмина от кучешката популация. Рамо до рамо с тях се кипреха декоративните пудели-манекенки, поп фолк певачки или „миски”, чиято заветна мечта бе да оближат…на някой от великата глутница или даже на самия кучкар (само да им дадат някоя предизборна халтура).

А къде бяхме ние, скъпи мои приятели? Намериха ли местенце в моя сън и обикновените, неопощените, ненахранени и необезпаразитени нищожества, наричани в България електорат?

Е, тъй като нито глутницата, нито свитата й е хукнала нанякъде да бяга, на въженцата остава да увиснем ние. Защото ние сме помиярите! За какво ни ползва Великият кучешки господар?

Той не разчита да му помагаме в лова, защото тайно съчувстваме на дивеча и у нас дивото зове.

Не ни подхвърля кокали, тъй като се досеща, че бихме ги изгризали, но, след това, едва ли бихме облизали ръката му.

Не ни свири със сладкогласия си ловджийски рог, тъй като не си мисли, че ще завием от солидарност или приветствено ще заскимтим. Не, ние ще заръмжим дълбоко и яростно и ще видим дали е защитено гърлото на кучкаря.

Ето защо, ние ядем помия, слагат ни електорални номера на ушите, затварят ни в кучкарници, говорят ни, че месото съществува само в легендите, зародили се в дебрите на леса. Ние сме пълни със СРС - бръмбари, вместо бълхи, опашките ни са подвити и пълни с тръни и репеи, а, когато намерят удобен повод, с радост ни натикват в кучкарници и дерат кожите ни за палта. После ни убиват с тухли или камъни по главите и твърдят, че са ни евтанизирали.

Когато дойде денят на изборите, слагат в рядката ни помия по някой кокал, твърдят, че ни помагали да се европеизираме, да се бойковизираме и отчитат луди пари за програмите, с които ни просвещавали. Помиярска съдба!

Но, ако бях на мястото на нискочелия нагъл и примитивен кучкар, бих треперил не от глутницата, не от нейната опозиция, не от декоративните зрители, а само от помиярите. Защото ние няма какво да губим и добре помним красотата на това да бъдем свободни вълци. Защото у нас свободата, достойнството и поривът на дивото все още зоват!

И нека кучкарят си припомни за един много мъдър древноелински мит, за Актеон, ловецът, когото разкъсали собствените му хрътки!

Паула Лайт - 25.06.2011г.

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

http://bg.netlog.com/paula_light

Не бих искала читателите да бъдат заблудени от това романтично заглавие. Уви, материалът не е вълшебна приказка, а малко тъжна и доста смешна хроника за това как се формира едрият капитал в България, кой държи юздите на икономическата колесница и какъв е коренът на най-богатите и привилегировани наши съграждани. Героиня на моя разказ е една особено забележителна „дама”, Цветелина Бориславова Карагьозова, банкерка и инвеститор в туристическия бизнес и голямата „любов” на премиера-пожарникар, Бойко Борисов.

         Съгласно статистиката, тя е сред десетте най-богати българи, а личният й капитал възлиза на над триста милиона лева.

         Неотдавна, на едно интервю, дамата заяви, че е привърженик на езотеричния, духовен подход към парите, усетени през призмата на личното израстване, защото не можем да използваме за лично израстване нещо, което не сме придобили със собствени усилия и не се отнасяме към него с грижа и любов.

         Ако не беше толкова смешно, щеше да е наистина печално, защото в отношението на Бориславова към парите и натрупването им, към бизнеспартньорите и интересите на другите хора има толкова грижа и любов, колкото в чувствата на една хиена към плячката й. Забележете, хиена, а не лъвица или бенгалска тигрица. Защото Цветелина не трупа собствени пари и не заграбва собствена плячка, а грабва по някой кървав къс месо от муцуните на истинските хищници, около които се върти пълзешком. Но, като всяка хиена, е готова да разкъса някой, който е по-слаб от нея.

         Каква е действителната природа на финансовата дейност на тази „бизнесдама”, почетен консул на Република Исландия и човек, когото спрягат като координатор и балансьор на едрия капитал? Ами, драги приятели, подобно на цяла плеяда женици, майки, съпруги, тъщи или любовници на властимащите, тя си е просто една перачка на пари. Такава, каквато е тъщата на министъра на вътрешните работи, Цветан Цветанов, майката на Вальо Топлото и т.н. и т.н. Само че Цветелина пере гащите на премиера на нещастната ни държава и на кръговете около него. Затова мръсната пяна е повече, но възнаграждението, също.

         Сигурно някои от вас си казват, че с радост биха запретнали ръкави и биха се кандидатирали за перачи при такова възнаграждение. Хубаво, но, за да стане една жена перачка на пари са нужни определени качества. Те не са нито морални, нито интелектуални. Необходимо е най-вече да има подходящия класово-партиен произход и да е вкусвала от месото на социалистическата трапеза във времена, когато ние познавахме само вкуса на кокалите. Бориславова отговаря на това изискване. Тя е дъщеря на Борислав Карагьозов, служител на ПГУ на Държавна сигурност, който развива своята дейност под маската на техническо лице в редица посолства на НРБ, в САЩ, Индонезия, Румъния, Испания.

         До осемнадесетгодишната си възраст „малката перачка” рядко е стъпвала на нашата „земя като една човешка длан”. Тя придружава татенцето в различни дипломатически представителства, завършва руска гимназия в Букурещ и пак там започва да учи философия. Чудела съм се с какво философията привлича хора от една категория. Духовният събрат на дамата, Ахмед Доган също завършва тази специалност. Както и да е, поради отзоваване на баща й, Цветелина се завръща в България и завършва испанска и английска филология в Софийски университет и Международни икономически отношения в УНСС. Ползва се от всички привилегии на кръговете, близки до Държавна сигурност. Още като студентка работи в Международния отдел на университета. Когато завършва работи известно време в българското търговско дружество „Инко”, на което се носи славата на един от механизмите, с които червените източват пари. После е назначена да отговаря за Балканите в европейската фирма СПЕА, която се занимава с производство на тестово оборудване за електроника. Работи известно време и в стопанско обединение „Гъвкави автоматизирани производствени системи”(”ГАБС”). Изобщо, кариера на средно интелигентно и послушно социалистическо момиче, пръкнало се от подходящия класово-прогресивен корен. Ползва се от обичайните привилегии и върши обичайните малки подлости, които добрите червени девойки считат за свой партиен дълг. Сключва подходящ брак със Стефан Абаджиев, син на Иван Абаджиев кандидат-член на политбюро на ЦК на БКП и посланик на НРБ в Румъния. Произвежда подходящия брой деца (две), движи се в подходящата за подобните й социална среда. Но през 1989 задухва вятърът на промяната…

         Според медийния фолклор, подобно на Жулиета, Цветелина среща своя Ромео, Бойко Борисов, в един автосервиз. Срещата е случайна и, както си ремонтират возилата, между тях спонтанно като тротил или динамит избухва дива, безумна любов. Жената изоставя семейство и деца и предано следва любимия си. Звучи много красиво, но абсурдно и невероятно. Как пък се случва тази романтична среща да съвпадне с промените, които изискват определени икономически мерки от Държавна сигурност, по-глобални и мащабни от смешните куфарни пари? И, дори да приемем, в името на безпристрастността, че тия двамата са събрани не от икономически задачи, а просто от стреличките на Амур, последвалите събития опровергават това.

         Двамата влюбени не се гушкат далеч от света, а усърдно се занимават с финансово-материалните му аспекти. Вместо цветя и шампанско в леглото, хобито им е трескава регистрация на фирми. Вместо на еротичен куитос и духовно единение, те се отдават на търговско съдружие.

         Същата година, (какво удивително съвпадение!), Цветелина напуска работата си и се захваща със собствен бизнес. В ранната й биография на перачка можем да я свържем със следните фирми:

         „Ипон-2”-ООД, където е съсобственик с Бойко Борисов с дял 50% от капитала; „Прахайм”-ООД - Червен бряг, регистрирана през 1996 г., където е в съдружие с Бойко Борисов и с „Прайм инвестмънт тръст”, един от основните акционери и учредители на ТС Банк; „Цебра”-ООД, регистрирана през 1994 г., където е съдружник с Бойко Борисов и Живко Делчев (последният контролира ТС банк, банката на мутрите, където се перат натрупаните от рекет и престъпна дейност пари и се участва в приватизацията, тъй като никой не обследва произхода на кредити. Тази банка е рефинансирана от ДСК на гърба на клетите дребни спестители); „Сириус-2”-ООД, регистрирана през 1992 г. в съсобственост 50% на 50% с Бойко Борисов. До 1997 г. в съдружие с днешния премиер Бориславова е и в „Химтекс” - АД, заедно с Мирослав Дерменджиев. След това, на мястото на Бойко Борисов в съвета на директорите влиза Веселинка Карагьозова, майката на нашата героиня. Междувременно, с неизчерпаема енергия Цветелина става председател и на две фондации и регистрира офшорката „Трол” със седалище в Лихтенщайн, чийто търговски представител е в България. Адресът на представителството е същия като на „Ипон”.

         Да ви кажа честно, направо ми се къса сърцето! Горките влюбени! При такъв усърден и свръх натоварен делови живот едва ли им е останало много време за любов. Но стига циркове! Нека напуснем за малко света на романтичните балади. Ще ви споделя какво, според мен, е събрало двете гургулици, какво движи партньорството им и ги кара да делят една съдба.

         Мисля, че всичко опира до това как да се приватизира производствената и банкова дейност, да се изперат криминалните червени пари и да си вземат дължимото копоите на ДС. Необходимо е да се регистрират фирми на „наши хора”, подпомагани от босове на престъпния свят, през които да премине „голямото източване”. Офшорката сочи, че се касае и за пари, скатани зад граница. Повтарям, това е само хипотеза, но не виждам друг разумен начин, по който да се обяснят събитията. Пътищата на нашите герои се кръстосват с пътеките на тъмни субекти като Румен Николов - Пашата, Алексей Петров и други съмнителни особи, но, какво да се прави, класово-партиен дълг!

         В еволюцията на нашата перачка, обаче, към 2 000 година настъпва революционен скок. От съмнителна бизнесдама тя се издига до солидна банкерка. Как става това?

         Покрай СИК, „златната двойка” е доста гъста със Славчо Христов, който, от своя страна, е в центъра на известния кръг „Олимп”, свързан с хора от правителството на Иван Костов. През 2 000 г., чрез офшорни дружества, Славчо притежава над 40 % от капитала на „БРИБанк” и е председател на надзорния й съвет. През същата година, тази банка приватизира фалиралата Стопанска банка и двете се обединяват под името СИБанк. Тъй като Христов има контакти с правителството на Костов, през банката започват да минават почти всички държавни плащания: НОИ, БТК, НЕК, МВР, митници. След скандала с приватизацията на „Нефтохим”, банката започва да обслужва и парите на „Лукойл”. Малко след това охранителната фирма „Ипон”, която и дотогава охранява обекти на Славчо Христов, сключва договори за охрана на „Лукойл”, „Мобилтел” и други фирми, близки до властта.

         През 2001 г., следвайки декрети  накъде ще задуха вятърът, още преди изборите Бойко Борисов става охрана на Симеон Сакскобурготски, а преданата му „любима” започва да придружава царица Маргарита на различни светски събития. По това време Бориславова е член на Управителния съвет на „Бентонит” - Кърджали и „ОЦК” - Кърджали, които са акционери на СИБанк. След идването на Симеон на власт, на това основание, тя е издигната за директор на Надзорния съвет на банката. Така тя поема управлението на мястото, в което много от акционерите са офшорни фирми и е спрягано като една от най-големите перачници на пари в България. Целта на нашата перачка е да се отърве от съмнителните капитали, да легализира банката, да предаде на фасадата й порядъчен облик. Затова, тя започва процес на отърваване от офшорките, вдига няколко пъти капитала, продава дялове, строи хотели, финансира Водноелектрически централи.

         През 2003 г. офшорните фирми излизат окончателно. Бориславова започва да придобива дялове на свое име. Лично аз считам, че тия дялове не са нейни, а на Борисов, но това е само мое предположение. През въпросната година пожарникарят става главен секретар на МВР, погва съответните престъпни групировки, някога негови съратници и полага грижи голяма част от бизнеса на кръг „Олимп” да премине в нежните ръчички на неговата Цветелина. Очевидно, с оглед сомалийското отношение към правилата, законите и реда в България, по традиция този бизнес си върви с ония, които са на власт. Следваща задача на перачката е да сложи ръка върху колкото се може повече късове от българския туризъм. Така банката става основен кредитор на „Пампорово” - АД. През 2004 г. СИБанк финансира строителство в курорта на лифтове, писти, хотели. През същата година „Мултигруп” преотстъпва бившата резиденция на Тодор Живков в Приморско, „Перла” на банката. През 2006 г. Бориславова пряко или косвено вече притежава 46,78 % от банковия капитал.

         Тъй като задачата за изпиране на мръсните пари вече е изпълнена, а пожарникарят е кмет на столицата, 70 % от банката са продадени на белгийската КВС, а нашата героиня запазва на свое име само 22,3 % от капитала, но не се отказва от позицията на шеф на Надзорния съвет.

         За международните изяви на перачката също има какво да се каже. Сделката с исландския милиардер доказва, че акулите се надушват през седем морета и океани.

         Все пак, какво в СИБанк прави най-скандално впечатление?

         Обичайното е политиците, сами или чрез подставени лица, да се тъпчат с благинки до пръсване, докато са на власт, но в опозиция, макар и с болка в душите и глухо ръмжене да отстъпват кокала на новите управляващи муцуни. Тази банка, обаче, никой не я закача. Тя цъфти и процъфтява при Костов, при Симеон Сакскобургготски, при Станишев и тройната коалиция, а сега и при герберите. Тук са всички държавни плащания и клетите граждани се товарят с непосилни комисионни. При нито едно правителство не можа да се намери контролен орган, който да реагира на факта, че една съмнителна частна банка се е превърнала в трезор на държавата, както казва Велизар Енчев. Нещо повече, с използване на вътрешна информация банката смуче кръв по-ненаситно и от пиявица. Една година преди остатъчната приватизация на БТК тя започва трескаво изкупуване на компенсаторки, които, поради факта, че никъде не се котират, струват по 0,50 ст. парчето.

         След това правителството на Сакскобургготски обявява, че 30 % от БТК ще се купуват с компенсаторни бонове и само за една нощ тези акции скачат повече от двойно. Изглежда, СИБанк, за разлика от простосмъртните бизнесмени, е имала вътрешна информация. Откъде иначе да знае за това решение предварително? По това време пожарникарят е главен секретар на МВР. Ясно… Само че тия никому ненужни хартии, неподходящи и за тоалетна хартия са давани като компенсация за репресирани и ограбени българи, чиито имоти, придобити с усилия и труд, са национализирани след славния септември. Ограбвайки ги по този начин нашите герои се тъпчат с нечия кръв, сълзи и загуби. Да им е сладко!

         При конкурса на Държавна агенция Пътна инфраструктура за заплащане на винетките се случва тъй, че точно СИБанк прави най-изгодната оферта. Пак намирисва на получена под масата информация. И как да мислим това за щастлива случайност, когато министър Росен Плевнелиев е протеже на Бориславова, както и министъра на икономиката Трайко Трайков? Нима е случайност, че СИБанк, въпреки смяната на собствениците си, все още се нарича шеговито между хората „Цветелинбанк”?

         Иначе перачката продължава да вилнее и да граби, разбира се, не само за своя сметка най-апетитните остатъци от вече оглозганата ни до дъно държавица. Сега се цели в зимните курорти. Организирала е „Асоциация за устойчиво развитие на планините” и строи хотел съвместно с дясната ръка на Доган, на когото се водят като собственост Боянските сараи. Не е ли тъжно, че всички зулуми на онова нищожество ще се разминат, в крайна сметка с едно съборено барбекю?

         Интересен факт, който буди още размисли е и организацията Глобална България, чийто координатор е перачката. Там влизат особи като Валентин Златев („Лукойл”), Сашо Дечев („Овъргаз”), Светослав Божилов и Левон Хампарцунян (банкери), както и социолози, журналисти  („Дневник”, „Капитал”, „24 часа”). Очевидно, нашата мафия е еволюирала и, за разлика от самотните акули преди е започнала да се движи и храни на пасажи. Горко на нас, дребните рибки.

         Питам се, все пак, щастлива ли е най-богатата дама в България? Носи ли й хармония и радост натрупаното имане? Приятно ли й е да бъде параван за имуществото на Борисов и подобните му?

         Наричат я Жената Вамп, но не са прави. Подобен прякор е подходящ за жени, които коват сами съдбата си, а не за перачки и слугини на червената мафия. Хиените не са лъвове. И, все пак, искрено казано, я съжалявам, колкото и смешно да ви звучи това. През 1997 г. мутри, опоненти на Борисов в бизнеса, взривяват джипа й и претърпява множество страдания. Щерките й не се развиват в естествена среда и приятелят на едната вече е впрегнат да пере. Фирмата му е спечелила конкурс за работа по метрото по време на кметуването на пожарникаря. После сигурно е ужасно да нямаш насита и да не можеш да се спреш.

         Веднъж, просто от любопитство изписах в търсачката „Цветелина Бориславова и благотворителност”. Не излезе нито един материал. Нито един! Очевидно, щедростта не е сред добродетелите на перачката.

         Та каква е тая любов към спечелените с труд пари? Това духовно отношение към плячката? Такова отношение може да има човек, който с усилия и с пот на чело е умножил спечеленото от дядо си и баща си, без да граби чуждото. Или изобретатели и творци, гладували преди да получат признание като Форд, Бил Гейтс, Джоан Роулинг. В насладата от честно спечелените пари няма нищо лошо, нито срамно. Но, подчертавам, ЧЕСТНО.

         Не знам как се чувства тази жена, когато отвори компютъра си и прочете някои коментари за себе си. Лично аз не одобрявам прекалената злоба и омраза на тия коментарии, но разбирам какво ги е породило. Гладни очи лошо гледат.

         Бих посъветвала Цветелина Бориславова да прочете „Легенда за Рен Богатия” от моите „Легенди от Сините планини” или, ако това е под достойнството й, тия пасажи от Светото Евангелие, които са свързани с богатия, камилата и игленото ухо. Тогава добре да се замисли щастлива ли е с мръсните си пари, щастливи ли са децата й, чието детство е ограбила, разделяйки ги след развода и, може би, да промени нещо в живота си, защото няма кой знае каква гордост в това да бъдеш перачка на мръсни червени пари.

Паула Лайт  - 20.03.2011 г.

http://bg.netlog.com/paula_light

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

ИЗЛЕЗЕ ПОРЕДНАТА МИ КНИГА „ЛЕГЕНДИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ” на Изд. „ДИЛОК”(във всички книжарници в страната)

http://dilok.net/article108.html 

Книгата „Легенди от Сините планини” автор Паула Лайт на издателство „ДИЛОК” http://dilok.net/ вече е на книжния пазар.

АНОТАЦИЯ

            За да заблещука в душите ни перла, нужна е песъчинката на болката и страданието. За да се трансформира кипящата горчива смола в кехлибар, трябва да се премине през най-тежкото изпитание, наречено време.

            Тези осем приказки от света на Сините планини ни даряват пътека към безкрайността. Пътека, по която разбирането ни за живота и смъртта, за любовта, за истинската мъдрост, за творчеството и милосърдието ще се извисят до ново, различно ниво.

            Светът, в който ни въвежда авторката, е приказен и фантастичен. Но приказките, понякога, са по-истински от горчивата реалност.

            Попитайте сърцата си и си спомнете за розата на Малкия принц, за крачката на Алиса през огледалото или за палавата усмивка на Питър Пан. Тогава затворете очи и смело поемете към Сините планини.

            На добър път!

От Паула Лайт към вярноподъническият елит от българи живеещи в Чикаго и техните коментарии във връзка със статията „Консули, клоуни или консуматори? Ето и линка на статията, а също и линка на отговора на Паула Лайт:

http://zemedelskozname.com/BZNS/?p=1308

http://bg.netlog.com/paula_light/blog/blogid=85353

                    Уважаеми дами и господа,

         Чувствам се щастлива и поласкана, че осмина мои сънародници са намерили за необходимо, макар и в негативни краски, да обърнат внимание на скромния ми материал.

         Подобно на всички вас, аз също уважавам екипа на вестник „България сега”. Затова, щом на страниците му сте определени като елит, нямам и капка съмнение, че сте именно това.

         И там е разковничето, скъпи мои сънародници, за толкова различната ни позиция. По високите планински върхове слънцето грее ярко и щедро дарява лъчите си. Но в долините, клисурите и пропастите вее студ и мрак.

         Аз съм на хиляди мили от Чикаго и се информирам за личностите и събитията при вас дистанционно. Откровено казано, смаяна съм! Във вашите становища прозира доволство и благодарност от качествената работа, професионализма и човещината на родните консули. От форумите, писмата изпратени до мен и читателските мнения на другите наши сънародници, намиращи се в същия щат и другите тринадесет подведомствени на същата легация щати, най-меко казано, не блика същият възторг.

         Как да си обясня това противоречие? Мисля, че отговорът е много прост. Вие сте каймакът и дипломатическите ни представители не могат да си позволят конфронтация с вас. Доброто сътрудничество е и в техен, и във ваш интерес. Едва ли на този свят съществуват институции и лица, които биха си позволили пренебрежение към своите спонсори.

         От другата страна на барикадата е така нареченият средностатистически българин, „сивата маса”, „човешкият материал”, „суроватката под каймака”. Само че, простете, за мен тия хиляди човеци означават повече от вас, колкото и да ви уважавам. Ценя повече тия, които с месеци чакат за документ или заверка на пълномощно, тия, които в труд и мизерия, анонимни и самотни, се борят за залък хляб за себе си и за семействата си в Родината. От вашата висока камбанария, те могат да изглеждат анонимни, вулгарни и незначителни, но разберете: Няма каймак без мляко, кула без основи, дърво без корени! Вие сте това, което сте, благодарение на тях. Аз, също…

         Та те, редовите български емигранти, не изразяват високо мнение за качеството на работа на българските консули. Статията си предложих по повод читателски въпрос какво мисля за назначението на „Шкумбата”. Написах я от уважение към интересуващите се, а не за „тлъсти банкови сметки” нито за защита на нечии котерийни интереси, а още по-малко от злоба или любов към махленския скандал.

         Проблемите са принципни. Лично аз, нямам нищо против Лила Георгиева или господата Дончев и „Шкумбата”. Смятам, обаче, че консулите следва да са дипломати от кариерата или юристи със специалност международно право по образование. Смятам, също така, че не трябва да се назначават трима консули, когато няма средства за бензин (последното пиша по ваше сведение). Вярвам, че към проблема с акредитирането на дипломатически представители трябва да се подходи задълбочено и принципно, за да могат нещата, поне малко, да се подобрят.

         Аз живея в България, дами и господа. Тук, където, преди два дни, умря дете, поради дефектите в здравната ни реформа, а родителите търсеха кредит, за да го погребат. Тук, където превъртял от мизерията пенсиониран военен уби с пистолет сина и съпругата си, а, накрая, посегна и на себе си. Тук, където угаснали погледи търсят в угасналото небе искрица светлина. И тук бодряшкото позитивно мислене би било плиткоумие и цинизъм, а не доброта!

         Истината понякога люти като горчицата на другаря Чичерин. И, ако съм успяла да сложа мъничко от нея под опашката на котката, нашата колективна съвест, не съжалявам за това. Радвам се, че сте усетили горчивия вкус. Вие, елитът, трябва да си дадете сметка какво е положението и, ако можете, ако искате, ако дръзвате, да го промените!

         Ваша скромна почитателка: Паула Лайт.

България - 15.09.2010 г.

Ето и коментариите на вярноподъническата агитка от ЧИКАГО (моят отговор във връзка със статията ”Консули, клоуни или консуматори? по горе)

http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/gledishte/8390.html

Поставете Голямо заглавие на страницата

Как се сади омраза

Другото мнение по повод статията „Консули, клоуни или консуматори”

Подреждане на изказванията

1 Чападжиев

2 Др Виолета Симов

3 Кина Бъговск

4 Русен Русев

5Динко Динев

6 Климент Величков

7 Никола Чаракчиев

8 Тодор паунов

Шефкет ЧАПАДЖИЕВ

Някъде преди 7-8  години Шефкет Чападжиев беше провъзгласен за „Емигрант № 1” на  България”. Преминал през най-трудните пътища и премеждия по пътя към свободата и започвайки от нищото – стига впечатляващи успехи при печатарския бизнес в Чикаго. Известен е като спонсор и дарител, посещава всяка година България, срещал се е с всички български президенти и управата на много институции в изпълнение на своето посвещение да прави всичко, което е добро за Родината.

Моите впечатления и моето отношение към Генералното консулство на България в Чикаго и неговите служители е положително. Вършат професионално своята работа. Благодарение на Валентин Дончев нашите обществени организации се свързаха с американски личности и институции и работят съвместно. Познавам лично семейството на консул Лила Георгиева, баща и и майка и. Те са много добри хора. Тя дойде в Чикаго и показа как трябва се работи. Има перфектно образование,  добър стаж, говори няколко езика, контактна и енергична е. Направи грешка в по-младите си години. Получи си наказанието. Изтърпя го. Никой не е перфектен. Бива ли заради този необоснован шум, който се дигна, да загубим така добре обучен специалист, човек в когото държавата е вложила много средства и има много надежди? Сега тя върши отлично своята работа в Чикаго. Нека се успокои от честите атаки. Все за някои ще е виновна. Особено на такава работа като нейната. Такъв е животът. Специално за нея при най висок рейтинг десет, аз и давам десет.

Доктор Виолета СИМОВ

Доктор Виолета Симов е сред най-познатите и почитани имена в българската общност. Има забележителни професионални достижения и авторитет сред американските медицински среди в Чикаго. Позната е с хуманитарната си дейност, като дарител, спонсор и инициатор в областта на духовното и културно развитие на българската диаспора.

Прочетох статията и съжалявам, че респектиращ вестник като „България сега”, е поместил този материал на страниците си. Човекът, написал тези редове, показва че е на много ниско духовно ниво, да не говорим за журналистика. Неговите дарби и усилия са вложени изцяло във вулгарността на израза. Той няма никакъв интерес и грижа за хората, които живеят в Чикаго. Той или тя, анонимният автор,  е единственият човек, който знае  защо е написана тази статия. Ние тук в Чикаго не разбираме. Като че единствената цел е дискредитирането с крайно омерзителни и обидни щампи, каквито са характерни за булевардната преса, да нанесе морални рани на атакуваните от нея личности. И особено да ги дискредитира пред обществеността, вероятно и в професионален аспект. Споменавенето и на други дипломатически и консулски служби е слабо замаскирана неприязън, завист или желание да навреди на едни хора като Валентин Дончев и Лила Георгиева. Те са професионалисти от много високо ниво, което авторът /или автората/ не може да си представят и което, впрочем, не ги интересува и не ги възспира.. 

Обръщам се към моите сънародници – нека ние кажем нашата дума.Обръщам се към  тези, с които живеем и работим от 40 години в Чикаго, както и към тези, които съм посрещала и заедно сме вървяли напред в следващите години. Ние, които сме в центъра на събитията, виждаме ясно фактите до самите нас, а не погледнати от Витоша или Черно Море. Иска ми се да защитим и окуражим нашите сънародници в тенералното консулство на Републшика България,  които не са това, което казват за тях анонимни  и безотговорини, непознати и непознаващи нас личности. За мен сегашният екип на генералното ни консулство е действително добро попадение и късмет за нас. Думите написани от човек, който може и да не е стъпвал в Чикаго са неверни, тенденциозни и може би са само видимата част на още невидими сметки и цели.  .

Кина БЪГОВСКА

Българската художничка в Чикаго Кина Бъгавска, преподавател в Трайтън колеж е член на Американската ARC Gallery  и за десетилетие тук е направила над 40 излжби в САЩ. Членува както в Съюза на българските художници, така и в Съюза на българските журналисти. Като журналист и изпълнителен директор на изданията „България 21 век” е делегат на всичките досега шест Световни срещи на българските медии в чужбина. Бъговска е президент на Българо-Американския център за културно наследство в Чикаго.

Четенето на тази статия ме накара да се замисля за върху „доброто” и „злото”.

И кой знае защо се сетих  за любимия ми цитат на Ремарк, че „човек е великолепен в крайностите си -  в омразата, любовта..., но това което му липсва най-много е обикновената човешка доброта”

И опитвам се сега да проумея -  кой е по-лош за обществото:  дали онзи, който е направил веднаж глупава погрешна крачка,  но не е навлякъл вреда никому,  или онзи,  който с голямо старание и енергия  задвижва отрицателните енергии у хората?.

Прилича на стрелец, опианен от преследване на жертвата.  Дали това не е поредния словесен ексхибиционизъм, заболяване, типично за интернетните форуми радващи се на голяма популярност? Всички онези писачи, които имат завидно търпение и време да следят и най- малката новина и клюка, за да я раздуват, докато от „мравката направят слон”.

И там няма значение кой е прав и кой е крив. Няма значение, че тази словесна енергия няма да изглади причината, няма да реши проблема. Има значение, че е по-добре да отхвърлим и опорочим нещо, отколкото да се опитаме да го разберем и приемем. Станало е сякаш патология да се обединяваме около лошото, а не около доброто.

А колкото до това  дали някой върши добра работа в консулството – това е най-важният белег, с който се откроява сегашния състав на генералното консулство в Чикаго. Но също така важен за мен е и фактът, че при постоянната ни съвместна работа с г-н Валентин Дончев и г-жа Лила Георгиева винаги се радвам на искрен и човешки диалог, съпричастност и желание да се свърши колкото се може по-добре поетия ангажимент.

Имах удоволствието да работя с тях в съвместни дейности, свързани с нашия национален празник 3 март, при организирането на Чикагския филмов фестивал на документалния и исторически  филм в офиса и със съдействието на Мария Папас, както и при уникалния концерт за 24 май  с участието на младата и толкова талантлива българска пианистка, Виктория Василенко и американският оркестър под диригенството на маестро  Симънс. 

С г-н  Дончев обсъждаме  много идеи на Българо-Американския център за културно наследство, което в момента е един от най – сериозните и ангажиращи проекти за нашата общност.Когато е бил поканен, той никога не е отказвал да присъства на наши събрания. Въпреки, че след отрязаната една трета част от бюджета им  дори бензинът е под въпрос за нашите консулски пратеници. И не увеличаване бройката консули ще реши проблема, а повече финансиране  на консулската дейност, което ще подпомогне съвместните ни  усилия за опазване на българския език и култура и ще даде възможност за повече инициативи в търсене на чужди инвестиции за България.

Русен РУСЕВ

„Боен полит № 1 на България” и носител на Купата на Президента преди 12 години, майор Русен Русев от доста време е сред най-успешните брокери в Чикаго. Неговата здрава армейска закалка и стоманеният дух на въздушния ас го правят един от първите по авторитет и доверие българи в Чикаго.

Целта на политиката и политиците с национална идея в сърцето си,  е обединението на българите по цял свят. Идеята е да растем като нация, а за това трябва да се представяме добре и да се поддържаме. Другите трябва да гледат с добро око и с доверие към нас. Ако яростно и безотговорно, както е сторено с помощта на коментираната статията , сриваме авторитет и доверие към хора и институции, ако всеки търси само слабото място на сънародника си и се интересува само от своята изгода, ако някой сее интриги като това, което четем в момента – нищо добро не ни очаква и като народ и поотделно.

Бих подкрепил всеки, който работи за България и българското. Създава материални и духовни ценности. Не се грижи само за собственото си име и цифрите в банковата  сметка.

Що се отнася до Генералното ни консулствдо, моето мнение е, че те вършат добре своята работа. Затова искам да  ги подкрепя в това натрапено им коварно нападение.Не съм чул да не са били загрижени за нечии проблем, да върнатт някого, без докрай да свършат нещата, ако те са наистина възможни. Те работят много добре и с обществените организации, подпомагат нашата общност безрезервно. Зная, че сега бюджетът им е много малък. Но те правят повече усилия и се справят със ситуацията

А интриганти винаги е имало и ще има. По техния байрак се водят малодушните и бедните духом. Един трезвомислещ човек има своето мнение и не може да се повлияе от анонимни скандалджии. 

Нека човек се постарее да съгради нещо,  да му се запомни името, да кажат хората хубави думи за него.Обратното всеки го може. Интригантът може да очерни и най-чистия човек. Той получава удоволствие, когато представи в черни краски някого. Тежко ни ако не успеем да го разпознаем навреме. Ако заиграем по неговата музика.

Ако не можеш да направиш добро – поне не пречи!

С генералния консул Валентин Дончев и консул Лила Георгиева ние  от Чикаго сме  един отбор. Познаваме се много добре. Ние сме силен чикагски тим с тези хора, и никакви анонимни писания и измислици не трябва и не могат да ни навредят.

Динко ДИНЕВ

Присъствието на Динко Динав в Българското Чикаго личи в редица начинания и положителни събития. Той е сред създателите на българската преса в САЩ, създател на Българо-Американската Асоциация, учредител на българската футболна федерация и футболен клуб „ Балкан” в Чикаго. Сега има своя транспортна компания . Динев е завършил  Философския факултет на СУ „Климент Охридски” и е член на Конултативния съвет на Американския университет в България  

От дълго време следя материалите, които г-жа Паула Лайт публикува на страниците на българските издания в Чикаго. Написани са интересно от човек, който познава спецификата на своята работа. С интерес очаквах и следващите нейни статии.

Какво, обаче, ми направи впечатление в това, което прочетох тези дни...

Първо, опитният и уважаващ своето перо журналист би трябвало да потърси истината от няколко свои информационни източника, преди да я отрази. В случая се натъкваме на обратното.”Някой каза” или „някой видя” или „някой на някого казал”...

В Чикаго има достатъчно информация и организации, от които г-жа Лайт би могла да получи вярна информация - българските църкви и училища, обществените организации на българите в Чикаго, преса, електронни издания и пр.

Добиваме впечатление, че в стремаежа  си да бъде крайна  г-жа Лайт губи реална почва под краката си.  Тя намира някакви минуси в това, че екипът на генералното консулство в Чикаго бил назначен от правителството на Станишев. Кой друг е трябвало да ги назначи по времето, когато то е имало своя мандат? Може би Барак Обама или Владимир Путин? Те са деполитизирани и всички упреци в тази насока могат да бъдат само измислици.

Моето лично мнение е, че присъствието на генералния консул на България в Чикаго г-н Валентин Дончев и консул г-жа Лила Георгиева е истинско попадение, много добра находка и  успех за нас, българите в Чикаго и за държавната политика на България. Те са хора, които знаят какво правят, говорещи няколко езика, хора интелигентни и образовани, имат всичките изискващи се качества и затова са добри професионалисти. Те просто са на своето място.

По въпроса за розовите гащички, към които г-жа Лайт така язвително визира няколко пъти, моето лично мнение е, че тя или няма такива или не и стоят така добре, като на     г-жа Георгиева.

В заключение – ще продължавам да очаквам  статиите на Паула Лайт, като писания на човек, живял и минал през различни периоди на нашата история и да се представи със собственото си име. Иначе отново попадаме в мъглата, която ни връща години назад в едно минало, където много хора криеха собствените си имена и се наричаха, или ги наричаха, с едни особени псевдоними. Причините са известни на всички.  

Климент ВЕЛИЧКОВ

 Климент Величков е полиграфист и редактор

В началото на септември в България и Чикаго се появи статия, озаглавена „Консули, клоуни или консуматори” и подпсана с псевдонима „Паула Лайт”

Разминаването на казаното с истината в този материал е почти уникално.

Пресейването на тази смес не си струва – от истината не би останало почти нищо.

Разбира се, тук не очакваме да бъдем информирани от автори, които са твърде далеч от нас и ние изобщо не се идентифицираме едни други.

Написано е и без желанието да информира или да анализира.

С квалификации като „букет от странни птици, пъстрата перушина,закръглен задник,, розови гаще, мазник, душевно нечистоплътен, циркова трупа, зоопарк, морски свинчета, гастролиращ цирк, хиени, чакали, тигри,маймуни, папагали” казани по повод на обществени личности и институции, може да се примамят читатели, но в съзнанието на сериозни хора това е белег на широко разпространеното приспособявене към „модата” в момента. То добре обслужва личния интерес, но не е добро за обществото, за нацията. Това е насаждане на омраза, вандалски отношения между хората, път към примитивизъм в мисленето и живота. Ако продължаваме с такова настървение да се обругаваме едни други /при това с абсолютно неверни факти/, скоро се превръщаме в нация, която ще се се самоизяде до край. 

Доктор Никола ЧАРАКЧИЕВ

Един от най-изявените български класически и генетични генеалози. Секретар на Българо-Американска асоциация в Чикаго. Двигателят на дейността в тази институция. Стратегът и създателят на традиционния в Чикаго и единствен сред българската диаспора по света Фестивал „Български дни” с две издания – пролетно и есенно. Администратор и автор на електронния алманах „Български новини от Чикаго”. Специалист по инверсия на „Черен PR”.

Уважавам Българската държава. Уважавам държавните институции, както и хората, които са поставени да вършат абсолютно необходими  работи.

Генералното консулство на Република България в Чикаго е придобивка за нас, която най-добре усетихме, след създаването му. Моите почитания към служителите в нашето консулство. Щом са тук значи държавата застава зад тях. Ние приемаме тяхното присъствие, още повече, че каквото и да говорим – без тях ще ни бъде вече прекалено трудно. Свикнахме...

Когато ги критикуваме трябва да изхождаме не само от нашето удобство. Почти 80 процента от работния ден на тези хора е регламентиран от служебния им кодекс.

С тези хора почти нямаме лични връзки. Нашите служебни отношения са перфектни. Какво да искаме повече?

Аз лично поставям генералния консул Валентин Дончев и консул Лила Георгиева на високо професионално ниво.

Никога не сме имали досега такова живо и грижовно участие в инициативите на Българо-Американската асоциация от държавен служител. Ние помогнахме на консул Георгиева да опознае бързо общността ни. Сега тя участва редом с нас в това, което правим. Генералният консул ни постави на друга писта, благодарение на контактите, които ни устрои с американските институции – с офиса на щатската прокуратура, със сенатора, с общината, с бизнеси и институции.

Коя е Паула Лайт? Личност или сбор от перфектни професионалисти с псевдоним, зад който се крие съдник на обществото? От другата страна на планетата Паула е видяла, че хората, с които ние сме всеки ден заедно, са лоши. Защо? Може би защото най-много посещения на електронните сайтове и в пресата има при силно негативната информация. Ако това й дава по-добро препитание, по днешните сурови закони, тя е права. За себе си. Защото ако не беше Паула, щеше да бъде друг. Пазарна ниша. Но това е вредно на нас в Чикаго. И ние не го приемаме. В нашата нова Родина, наречена Америка, това не е нормално. Паула, молим те, ела само за един ден всред нас и ще станеш по-добра – като нас. Очакваме те.

Тодор ПАУНОВ

Тодор Паунов е работил като програмен експерт в НДК и някои български театри. Треньор е по джудо в американски клубове. Посещава няколко пъти Япония, където неговият син и състезател Тодор Паунов – Джуниор завърши прочутата японска гимназия по стари бойни изкуства и е първият европеец и американец постигнал това.

Напразно търсиш в поднесената статия факти и доказателства. Намираш само вроден рефлекс към нещо, което се изказва с неприятната дума „оплюване”. Професионалният журналист има отговорност, правила, етика в своята дейност. Никоя държава не може да оцелее без народът й да спазва определени етични норми в отношенията помежду си.

Има нации, които са довели  правилото до невероятен финес. Те са на върха на съвременната цивилизация – и по технологии и по качество на живот. Такива са японците. Присмиват им се, че се покланят по десет пъти помежду си и никога не говорят лошо за другите.  Но тези смешни японци живеят на друга планета. Живеят друг живот. Народите без етика са на дъното – в немотия и непоносим живот, къкъвто си го правят сами помежду си.

Авторът или авторите на това произведение могат със същия апломб и средства да разбият на пух и прах и краля на Тайланд. Заради баровете в Банкок и Пукет, където изобщо не са стъпвали.  Преглеждайки сайтове и жълтата преса. Ще бъде истина толкова, колкото са истините и за  българското генерално консулство в Чикаго.

Впрочеем в случая авторите не се интересуват от истината. Интересуват се от ефекта. Написано е толкова  грозно, че всеки нормален човек се чуства длъжен да защити нападнатите.

Каквото и да е, каквото и да се случи – трябва да се коментира цивилизовано. Трябва да е спазена етичната формула. Иначе идва времето, когато в България всеки ще си изкопае окоп и открива от него кръгова стрелба.

България е залята от безотговори и анонимни материали. Това не е свобода на печата. Това е гибелна слободия. Не трябва да вярваме на анонимните.Била анонимна, за да не се тревожи семейството й. Но анонимният може да тревожи, и още как, семействата на жертвите си! Критикува липсата на дипломатизъм  с абсолютна липса на дипломатизъм у себе си. Цитира анонимни текстове от форумите. Познавам неколцина от същата гилдия: най-напред пускат по форумите измислици, после ги поставят като доказателства за някаква своя поръчкова статия, може вече и под собственото име...

Като стигнах края на „статията” – стори ми се, че не друг, а точно аз съм изблизал намазаната горчица по задника на котката на Чичерин – примерът, с който авторката ни довършва.

Скоро ще излезе новата книга "Пътища" на Димитра Г. и Паула Лайт.

АНОТАЦИЯ

  Това е разказ за пътищата на една смела жена от черното зло на комунистическа България, през кървавата мелница на емигрантската участ, до висините на икономическия, културен и политически елит на САЩ. От репресиите, тормоза, униженията и сивия труд до познанството с интересни личности като Буш и фамилия, музикалните творци Елвис Пресли, Рае Кларк, Уили Нилсън и писателя Труман Капоти. Ако не беше покосен от тежката болест и смъртта, той щеше да разкаже тази необикнове-на история, вместо мен.

Ще прочетете как измъчената дъщеря на бедна България, с кървава пот, смелост и несломим дух, достига до върха.

                                                      Паула Верити Лайт.